Вратата се отваря и тя застава в рамката. Точно тя. На високи токчета, с прическа, елегантна, зашеметяваща! Истинска. Не мога да повярвам на очите си. Питам я: Снежи, ти ли си? Откъде идваш?
И тя ми разказва, че всъщност, никога не си е отивала. Че просто известно време не сме се виждали. Че и аз съм й липсвала много. Казва ми да събирам всичко, ще ме изнася от това място. И аз отварям шкафовете и започвам да разчиствам. Не ми трябва нищо. Нищо няма да вземам със себе си. Казва ми, че това място не е моето.
Слушам я и плача.
Питам я, ще дойде ли утре пак. И тя ме успокоява, че ще дойде. Всичко ще бъде, както преди. Ще пием кафе и ще си говорим за всичко. Ще се виждаме. Няма да се разделяме. Сега си тръгва, но е за малко. Само до края на нощта.
Слушам я и плача ли плача.
И действително, на сутринта идва отново. И си е пак тя. Истинска. Оглеждаме всичко за последно. Празната стая. Гардероба. Шкафовете. Казва ми само себе си да взема. Всичко останало изхвърлям. И тръгваме.
И аз плача ли, плача ли, плача.
От щастие.
Поглеждам в календара: Голяма Задушница е. И разбирам.