Етикет: времето

Чакам времето, минутите сбирам,
поизтупвам ги, понапудрям ги и намирам
във всяка нещо бяло, нещо красиво.
Чакам времето, чакам го мълчаливо.
Да се срещнем без думи,  без да говорим
да си простим – без да делиме и спорим. 
Чакам време да дойде, по януарски скрежно,
едно време чисто-преметено, бяло и нежно,
време-кураж, наперено, истинско, смело,
а не унилото време-безвремие, свеждащо чело.
Време-секунда, което с грохот разцепва мрака, 
време-кораб, което нищо и никой не чака,
време, което на на пеперуда прилича,
върху устните каца, по ъглчетата се стича.
Бяло е. Тихо е. Скрежно е. Моето време 
ми махва с ръка и бавно поема  към мене.
Чакам го.

Разболя се времето. Питам времето:

Има ли време да бъдем други?

Има ли време да отпуснем стремето

на всички заблуди?

Има ли време да бъдем себе си? Просто истински?

Или е крайно време да реанимираме своите мисли?

Може ли мислите тежки и думи горещи

да прекроиме с ножица, да изгорим със свещи?

И да изрежем от хартия бяла, прозрачна,

една история нова, не така мрачна,

с по-малко лъжи, само с шепа измама,

за да остане време истинско? Време за двама.