Чакам времето, минутите сбирам, поизтупвам ги, понапудрям ги и намирам във всяка нещо бяло, нещо красиво. Чакам времето, чакам го мълчаливо. Да се срещнем без думи, без да говорим да си простим – без да делиме и спорим. Чакам време да дойде, по януарски скрежно, едно време чисто-преметено, бяло и нежно, време-кураж, наперено, истинско, смело, а не унилото време-безвремие, свеждащо чело. Време-секунда, което с грохот разцепва мрака, време-кораб, което нищо и никой не чака, време, което на на пеперуда прилича, върху устните каца, по ъглчетата се стича. Бяло е. Тихо е. Скрежно е. Моето време ми махва с ръка и бавно поема към мене. Чакам го. Views: 38

Разболя се времето. Питам времето: Има ли време да бъдем други? Има ли време да отпуснем стремето на всички заблуди? Има ли време да бъдем себе си? Просто истински? Или е крайно време да реанимираме своите мисли? Може ли мислите тежки и думи горещи да прекроиме с ножица, да изгорим със свещи? И да изрежем от хартия бяла, прозрачна, една история нова, не така мрачна, с по-малко лъжи, само с шепа измама, за да остане време истинско? Време за двама. Views: 28