Белите помещения ми действат по един странен магнетизиращ начин. Щом вляза в бяла стая, ослепявам, белотата на лишеното от смисъл и емоции, отразяващо ме бяло ме поставя до такава степен в кадър, че ми се струва невъзможно – пленена между бяло и бяло – да успея да избягам, без да е нужна изповед. Поглед в огледалото, аз срещу аз. Вслушвам се в тишината, за да усетя какво е или какво всъщност не е. Това, което в момента „не е“, се възприема във всеки случай по-интензивно. Особено днес! И така, какво липсва? Няма грим, нито ролекс на китката, няма блещукащо злато около шията, няма високи токчета, няма нито едно камъче Сваровски,…