Етикет: България

Вчера, докато бях в Залцбург, където въпреки кризата с доставките на газ, войната в Украйна и покачващата се инфлация предколедното настроение е в разгара си, се появи въпросът: какво е усещането да си роден в тази страна? И не само роден, но и свързан с всички онези исторически събития, нишки от историята, които са определили облика на страната през миналите столетия?

И от този момент нататък заваляха въпроси! Всеки се буташе напред и се перчеше с правото си на легитимност. Какво би било, ако България не беше 500 години част от Османската империя, а няколко десетилетия в състава на Австро-Унгарската? Какво би било, ако Първата световна война, в която България се бие на страната на Германия, Австро-Унгария и Османската империя, не бе избухнала?

И моят прадядо е участвал в нея. Разказите на баба за него бяха винаги тъжни – детски спомени, които пазеше живи като пламъка на свещ, на който винаги можеш да се сгрееш отново: Как се е върнал поболял се от войната, понеже дни наред преди това е трябвало да се крие в някакво блато, за да не го убият. Как е сядала в скута му и той ѝ е прошепвал: „Хубавото момиче на татко!“ И как скоро след това е починал от белодробно възпаление.

Какво ли би било, ако не се опитваха отново и отново да разкъсат тази България? И какво ли би трябвало да се случи, за да бъде изтръгнат народът от пасивността си и да престане с опитите за съживяване на славното минало (Отпреди 6 века? Отпреди 40 години?), а човек остане в настоящето и инвестира всичко в него?

Това промиване на мозъци от времето на комунизма – стесняване на личността – се проявява и днес: като страх. Деменция. На представянето на книгата на Георги Господинов преди два дни една от присъстващите апелира към автора да каже и една добра дума за това време. „Купих си «Балканче»! Но то друго и нямаше“ – отвърна Господинов с усмивка. Между другото, и моята сестра получи колело „Балканче“. Нужно бе записване в магазина преди това и търпеливо се чакаше ред. Няма да забравя, когато пристигна и ние горди бутахме това небесносиньо лекичко нещо-мечта на две колела през целия град, та да могат всички да ни видят. После аз наследих „Балканчето“ и така то си остана нашето колело – единственото колело на детството ни.

Народ, който отказва да учи от грешките на миналото. Който предпочита да забрави и в размита конструкция да реконструира само онова, което му носи усещане за сигурност. Не е ли страхливо? И избира старото отново и отново, защото му е познато. Старото вкопчване в миналото. Старото правителство. Сякаш някой му е пречупил гръбнака и заличил линията на живота от дланта му. На този Първи адвент аз, невярващата, ще запаля свещ: за силата на личността, в това искам да вярвам аз. В хората.

Ваша Нели П.

Политика и морал очевидно са несъвместими. Макиавели го констатира още през 16 век. Наблюдавала съм го безброй пъти. Това показа и настоящата ситуация в Австрия. Независимо от това колко силно е желанието да се живее в реално действаща демокрация и да се действа етично, човечеството явно не е превъзмогнало агресията като антропологичен компонент, въпреки всички усилия и еволюционни фази. И тази подсъзнателна агресия води до липса на морал, алчност за власт и безскрупулност.

Някак трябва да се стигне до корените на проблема. Не се ли крият те в човешката природа? Този неукротим агресивен порив провокира действия, водещи до безскрупулност „в името на собствената държава“ от страна на тези, които стоят на върха – властоимащите. И всичко това се разиграва зад кулисите, зад гърба на народа, който всъщност би следвало да представлява върховната държавна власт в една демокрация. Докъде ще доведе всичко това?

Така нареченото „повече“ води неминуемо до жажда за още повече. Докато човек си въобрази, че живее в марионетен театър, в който с лекота може да дърпа конците, реалността се изплъзне, превръщайки се в подобие на истина, от истината стане лъжа, а демокрацията се заменя с диктатура.

В България комунизмът се изопачи дотолкова, че се превърна в диктатура. Онези, които не бяха приети в редиците на партията по различни причини – горко им! – например защото бяха разведени, се чувстваха малко или много аутсайдери. И нищо не беше по-болезнено от това да не си приет, да си „друг“. Това само отразяваше добре познатата динамика на масата и пагубното ѝ влияние върху индивидуалността.

Към мен обаче съдбата бе добра. За късмет не успях да стана член на Комсомола, тъй като точно в момента, когато приемаха съучениците ми, дойде демокрацията: половината от класа ми бяха комсомолци, а другата половина никога не успяха да станат. Така аз останах на разделната линия. Между минало и бъдеще, планово и пазарно стопанство, предписания и хаос, отчаяние и надежда. По-късно винаги категорично отказвах да се ангажирам с някоя партия, тъй като някак си рано бях прозряла този механизъм: независимо от това, коя партия искаше да ме спечели за своята идеология, встъпителните думи бяха винаги едни и същи: „ Трябва ни някой като теб, неопетнен и с чисто минало.“ С това въпросът за мен се решаваше от само себе си. Харесваше ми в моята партия от един член, в която членувах свободно и имах право да отстоявам своята лична идеология и да заспивам вечер с чиста съвест. Че не бях способна да служа на демагогии, стана съвсем скоро ясно на всички и нерядко беше възприемано като недостатък. За креативността при провеждане на избори в България не искам да говоря. В това отношение Австрия има много да учи от България, например каква убедителна сила имат кебапчетата по време на избори или какво могат да постигнат 20 лева при бедните прослойки от населението. Когато се зададат избори в Австрия, все за това се сещам. И изобщо, двете държави би трябвало да обменят конструктивно опит по темата и да се поучат една от друга.

В Австрия исках да вярвам. Имах нужда от това да вярвам в нещо, което олицетворява ценности, които бях търсила напразно в България: човечност, морал в политиката, реално действаща и наистина изживявана демокрация, без да се всява страх – без този отдавна доказал се механизъм за манипулация в България, който и до ден днешен се използва. Дано бъдещето не разколебае вярата ми. Дано.