Категория: Думи

Препъвам се в думите,
пак се изправям,
до дума пречупена нова поставям,
и после, от дума на дума, полека   
по думите плъзвам и мисъл-пътека.
От прашните думи оплитам завеса.
Зад нея лекувам думи ранени,
думи простреляни, в битки спасени,
думи-воини, силни, съдбовни,
думи-скитници, думи греховни.
Разправям се с думите.
Кому ли сте нужни?
Не сте ни единни, нито задружни,
а все неудобни, плахи, раними,
нощни блудници, незаличими.
Дойде ми до гуша.
Изхвърлям ви всички.
Станете на вятър, на облак, на птички.
На срички, в куплети – истински, прости
елате чак утре, бъдете ми гости,
почукайте тихо и аз ще отворя.
Ще ви поканя, няма да споря.
Ще ви превържа старите рани,
думи убежище, думи от грешки,
думи истинни, мои, думи човешки
и ще ви прегърна.

Накрая на всяко съмнение,
след всяко едно неумение,
провал, притеснение, мъка,
след всеки финал и разлъка,
разбираш, че всичко е крайно.
Че всичкото – знайно, незнайно
без капка дори драматизъм,
с добре отигран непукизъм
от сцената слиза. Тогава
изтупваш праха, поизправяш се,
момичето в тебе прегръщаш,
финала финален преглъщаш,
прощаваш му, нищо не вземаш и после…
към тебе поемаш.

Дай ръка, ти към мен протегни я,
нека кацне на дланите мои,
в твойта длан нека аз да открия
твоя път, лъкатушещ в завои,
да търкулна по твойта пътека
много радост и време в безкрая,
звезден прах да посипя и нека
да забравя каквото позная!
Дай ми длан, като лист отрони я
на ноември в скута да почине,
с ноемврийския дъжд да измия
всички ледено зъзнещи зими.
И не бой се от лоши прогнози,
в мойте длани се ражда магия
и дланта тя прочита на този,
в чийто път свойто име открия.

Между вчера и днес, между старо и ново
се препъвам в едно „може би“.
Може би е прогнозата мрачна, сурова,
с ветрове ураганни, дали
гръмотевици шпаги ще точат в простора,
ще разсичат слънца и дъги?
И лица пребледнели, посивели, в умора
ще превиват сломени снаги?
Може би ще е слънчево циганско лято!
Ще синее, ще грее, вали…
Може би… може би песента недопята
ще се пее и утре, нали?
Не вали! Просто днес тъгуват звездите,
чакат вятър, едно може би
да протегне ръка и избърше сълзите им
може би, може би, може би…

По първи петли
предателката в мен не спи.
Предателката ме притиска
за всички мои „не ми стиска“,
за всички малки и големи
удобни бягства, заблуждения,
за всички мои „не ми дреме“,
за всички „има още време“,
за всички тихи отстъпления,
за всяко „чакай“ и „поспри“.
А колко е удобно само
да я заплюя аз през рамо
с едни невиждащи очи
и всичко просто и логично,
и прагматично и безлично
во веки да си продължи.
Предателките все будуват.
Предателките не сънуват.
Когато мислиш, че я няма,
ще се намести в твойта рана
и много ще те заболи.
Ще изкрещи, че си лъжлива,
неистинска и некрасива
и няма да се укроти.
Ще разбереш, не е измама,
оказва се, че пак сте двама –
по първи петли.