Да ти липсва бащата, който никога не си имал. Да ти липсва човекът, когото не си успял да намразиш, а единствено и само си обичал. Да ти липсва далечния, недостижимия, различния, неразбрания, охулвания, недостойния, самотния, твоя баща. Онзи, който ти изпращаше най-хубавите книги в детството, до когото написа първите си писма с молбата да се върне, който веднъж дори те заведе на училище и ти гордо виреше носле, който ти подари времето и първия часовник, времето, което се измерваше с липсата му. Подари ти и онова златно синджирче с рубиненото цветето и обичките (тях мама после продаде, защото нямахме пари). Да ти липсва този, от когото нямаше общ спомен. Да…

Бях много послушна и стриктна, прилежна, безкрайно работна, до болка надеждна, до горе взискателна, до дъно критична, бях строга, безмилостна и героична. Тогава се случи, каквото се случи, по рачешки нещо у мен се отключи: Погледнах в очите на моята Яна и после настъпи такава промяна, че моето рачешко самосъзнание в едно неизказано тихо мълчание събуди онази бунтарка у мене, която все чакаше своето време, китара ми връчи и вдъхновение и влюбих се в хаоса с огромно смирение, и станах разхвърляна, по-малко критична, не много надеждна, но много лирична. Така заприличах на моята Яна! А тя пък започна да става голяма! И ясно е, няма какво да отричам: не тя…

Колкото по-надълбоко в чашата се вглеждам, толкова по-ясно виждам… Като на забързан каданс пред очите ми преминават всички заведения в града, където човек може да се нахрани добре и охолно, при това напълно по джоба си и в приятна обстановка. Спомням си всяка празнична вечеря и всеки обяд, на който не хапвах почти нищо, защото пак трябваше да внимавам за фигурата, мога да възпроизведа всеки детайл – от красиво декорираната маса до най-финните аромати. Постепенно си спомням и онези вечери, когато бях така глупава да отказвам храната, заради един разговор или момент, които ми бяха по-важни…Вглеждайки се така все по-надълбоко, хрумва ми какво мога да сготвя за Коледа: екзотични ястия,…