Вчера, докато бях в Залцбург, където въпреки кризата с доставките на газ, войната в Украйна и покачващата се инфлация предколедното настроение е в разгара си, се появи въпросът: какво е усещането да си роден в тази страна? И не само роден, но и свързан с всички онези исторически събития, нишки от историята, които са определили облика на страната през миналите столетия?
И от този момент нататък заваляха въпроси! Всеки се буташе напред и се перчеше с правото си на легитимност. Какво би било, ако България не беше 500 години част от Османската империя, а няколко десетилетия в състава на Австро-Унгарската? Какво би било, ако Първата световна война, в която България се бие на страната на Германия, Австро-Унгария и Османската империя, не бе избухнала?
И моят прадядо е участвал в нея. Разказите на баба за него бяха винаги тъжни – детски спомени, които пазеше живи като пламъка на свещ, на който винаги можеш да се сгрееш отново: Как се е върнал поболял се от войната, понеже дни наред преди това е трябвало да се крие в някакво блато, за да не го убият. Как е сядала в скута му и той ѝ е прошепвал: „Хубавото момиче на татко!“ И как скоро след това е починал от белодробно възпаление.
Какво ли би било, ако не се опитваха отново и отново да разкъсат тази България? И какво ли би трябвало да се случи, за да бъде изтръгнат народът от пасивността си и да престане с опитите за съживяване на славното минало (Отпреди 6 века? Отпреди 40 години?), а човек остане в настоящето и инвестира всичко в него?
Това промиване на мозъци от времето на комунизма – стесняване на личността – се проявява и днес: като страх. Деменция. На представянето на книгата на Георги Господинов преди два дни една от присъстващите апелира към автора да каже и една добра дума за това време. „Купих си «Балканче»! Но то друго и нямаше“ – отвърна Господинов с усмивка. Между другото, и моята сестра получи колело „Балканче“. Нужно бе записване в магазина преди това и търпеливо се чакаше ред. Няма да забравя, когато пристигна и ние горди бутахме това небесносиньо лекичко нещо-мечта на две колела през целия град, та да могат всички да ни видят. После аз наследих „Балканчето“ и така то си остана нашето колело – единственото колело на детството ни.
Народ, който отказва да учи от грешките на миналото. Който предпочита да забрави и в размита конструкция да реконструира само онова, което му носи усещане за сигурност. Не е ли страхливо? И избира старото отново и отново, защото му е познато. Старото вкопчване в миналото. Старото правителство. Сякаш някой му е пречупил гръбнака и заличил линията на живота от дланта му. На този Първи адвент аз, невярващата, ще запаля свещ: за силата на личността, в това искам да вярвам аз. В хората.
Ваша Нели П.