Случайна среща с непознат тази вечер. Към мен се приближава някой и ме пита, дали съм оттук. Какво бих могла да отговоря? Не съм само от едно място, за да ме разбере, би се наложило да навлизам в подробности, затова само кимвам утвърдително. Вторият му въпрос е дали се интересувам от изкуство. Кимвам отново. И точно в този момент той започва да разказва историята си.

Идва от Вилах, където хората са далеч по-топли и открити от виенчани и настоява да отида до Вилах поне за два дни. Вече четвърта година се бори за оцеляване във Виена и се опитва да продава мусиката и картините си: „Но как да стане това, когато нямаш кръг от контакти?“ И така реава да излиза вечер навън на улицата, да заговаря минувачите, тези от тях, които „чисто от холистична гледна точка“ му се струват да са верните. „Младара лейди с очилата Том Форд и чантата Гучи не бих попитал никога дали се интересува от изкуство“, добавя той, тъй като било ясно, че тя е пленник в своя его-свят и там и ще си остане. И спира при мен.

Невидим, във Виена той се увства невидим. Предлагам му да опита да предложи музиката си в любимото си кафе. „Знаете ли къде живея? В 10-ти бецирк. Там човек не може да има свое любимо кафе“, отвръща той. Тогава ми хрумва, че може да се обърне към някоя малка фалерийка, като например Kolonie 5, където всеки е добре дошъл.

Как измерва парите? Във време. С 10 000 евро може да живее и плаща наема една година, тази сума би била равна на една година живот. Ако имаше 30 000, това би ознаавало за него три години време живот. Пита ме, дали бих си купила някое от неговите СД-та за 25 евро. Налага се да му обясня, че моято история е още по-сложна. Че в живота едно нещо ме плаши повече от всичко друго: несвободата, чувството, да си част от система, която има за цел да те пречупи и, разказвайки това, миля за Фуко..! Системите ти показват отново и отново, че си заменим, просто брънка във веригата, къдетопостепенно губиш своята индивидуалност. Неговият най-голям ангст е, че няма да се справи следващите 12 месеца.

Аз, от своя страна, му споделям, че някой, когото до преди малко съм уважавала, зашото по принцип искам да вярвам в доброто у хората, ми е бил обещал да предложи на австр. Стандарт моята Европа-история, а после най-неочаквано ми е отговорил с изпълнен с омраза и арогантност имейл. Да, за съжаление трябва да потвърдя, чче пропастта между автор и човек не на всяка цена може да бъде преодоляна, както това неотдавна засегна като тема в един пост във фейсбук Манфред Климек по отношение на Петър Хадке. Действително тук став адума за нашето – а също и мое – наивно желание да вярваме, че авторите непременно са добри хора и увлекателни личности. Но не всички са.

Сбогуваме се. Пожелавам на непознатия късмет и преди всичко да стигне там, където би искал. На своето място.

Views: 31