Вратата се отваря и тя застава в рамката. Точно тя. На високи токчета, с прическа, елегантна, зашеметяваща! Истинска. Не мога да повярвам на очите си. Питам я: Снежи, ти ли си? Откъде идваш? И тя ми разказва, че всъщност, никога не си е отивала. Че просто известно време не сме се виждали. Че и аз съм й липсвала много. Казва ми да събирам всичко, ще ме изнася от това място. И аз отварям шкафовете и започвам да разчиствам. Не ми трябва нищо. Нищо няма да вземам със себе си. Казва ми, че това място не е моето. Слушам я и плача. Питам я, ще дойде ли утре пак. И тя…