Нагоре по небесната стълба: Спомен за мама

За загубата, спасението и нежната връзка между двата свята

Точно преди година мама пое по своя път. Не успях да я спася. Знаех, че хората си отиват, напускат този свят, но в паметта ми се връща онзи ден, когато бях едва на шест и хазяйката ни си замина. За мен тя се бе превърнала в загадъчно неподвижно същество от някакъв чужд, нереален, далечен свят, което всички оплакваха, а аз изпитвах страх пред неизвестното. Едва когато мама си отиде, смъртта стана осезаема, истинска.

Тя лежеше – крехка като восъчна фигура, с плитката, която й сплетох – в болничното легло, а в гласа й ехтеше един и същ въпрос: „Кога ще си тръгваме?“

Мамо, знаеш ли колко си хубава!

Мамо, боли ли те?

Мамо, дишай – дишай! Дишай!

Мамо, още малко – и си тръгваме.

Мама се страхуваше от болниците – отричаше ги, не искаше дори кракът й да стъпи там. Обещах й, че ще влезем заедно и ще си тръгнем заедно. Заведох я там, с надеждата да я спася. Но малко преди да напуснем болничната стая, тя тихо пое по небесната стълба – леко и неусетно се понесе нагоре към светлите звезди, пусна живота с такава смелост, каквато не предполагах, че притежаваше. А колко много се страхуваше от смъртта! Не така се бяхме разбрали. Имах мечти и планове за нас двете. Обещала й бях, че ще си тръгнем заедно. За първи път в живота не удържах на думата си. Не успях да я спася.

Оттогава в мен гори неудържим стремеж да спасявам. Тичам като вихър към люлките в парка до училище, когато съм там с моя клас, за да ги изпреваря – да спася дечицата от детската градина, да не би моите лудетини да ги отвеят като перца. Щом някой се препъне и падне, веднага се хвърлям в краката му: „Боли ли?“ Когато близък се разболее, захвърлям всичко останало и мислено обличам бялата престилка. Усещам как всичко друго губи значение – ставам въздушно лека, сякаш вече не стъпвам по тази земя, а съм по-близо до другия свят – света на ефирното, на неизказаното с думи, на универсалното, свързващо всички нас.

Ако имах силата, бих преминала девет планини, бих донесла вода от девет кладенеца, бих извършила чудо – само и само да спася. Когато приятел е в нужда, започвам да мисля, да разплитам, докато не намеря светлинка, изход за него. Когато някой заплаче, бърша сълзите му. В такива мигове ми се иска страданието на този свят – тази постоянна величина – да намалее.

Гордост.

Слагам гордостта си върху везната, претеглям я. Претеглям времето, с което се надбягвам, силите си, а отсреща – страданието. Везната натежава. И сто пъти да се наложи да решавам, пак бих избрала човека – с всичките му силни и слаби страни – пред гордостта. Бих дала всичко, за да спася. Преглъщам гордостта си, спирам времето, обличам доспехите.

Мъчно ми е за хората. Виждам ги – крехки, отчаяни, ожесточени, разкъсани от болка, лутащи се. Искам да ги спася. Искам да ги спася в този един-единствен, толкова кратък живот. Сега. Преди и аз да поема по небесната стълба.

Едва напоследък осъзнах колко голяма илюзия е това, все още ми е трудно да го призная: Не мога да спася никого. Понякога хората дори не искат да бъдат спасени.

За душата на мама избрах Августиновата църква във Виена – бяла, фина, крехка и светла, досущ като нея. Да се рее там на воля. Търся я в пламъка на свещите, в светлината. И често си представям, че се е превърнала в птица. Така го усещам.

Мамо, мамо, ти ли си?

Долита до мен, навестява ме, не ме забравя – обещала ми е да бъде винаги до мен.

От мама ми останаха пишещата й машина и телефонът й – връзката й с хората и връзката й с мен. Ще тръгвам. На този четвърти ноември имам да й разказвам толкова много.

Ваша Нели П.