Мама плачеше. Плачеше неудържимо, като че ли някой й бе откъснал парче живо месо, когато на 14 г. напуснах дома и се отправих към Русе в името на чуждите езици, които трябваше да ми отворят вратата към Европа. На стената вдясно от входа на старото ми училище висеше моя снимка с надпис „Наша гордост“. Мама плачеше, а аз –  двойно, веднъж за нея и веднъж за себе си. Оттогава нося болката винаги като двоен товар – веднъж за себе си и веднъж за света. Не че бях dsiplaced в днешния социологически смисъл на думата, не, просто бях изкоренена. Усещането бе, сякаш се намирах едновременно на няколко места. Това, което все…